Общо показвания

неделя, 23 март 2014 г.

Мирослав Пенков-„На Изток от Запада” / Miroslav Penkov-"East of the West"

Издателство:Сиела
Страници: 230

Когато прочетох откъс от „На Изток от Запада”-Професия:Читател,той ме заплени.Затова, когато си приготвях списъкът с книги,които да си взема от библиотеката,реших да вместя и нея.
Библиотекарката се изгуби между редовете и след малко се появи само с една книга в ръката.Каза,че всичко било в момента заето,освен книгата на Мирослав Пенков.Нищо,казах си.Пак се зарадвах.Ако знаех само какво съкровище отнасям към в къщи,сигурно щях да подтичвам в нетърпението си да разгърна страниците й.
Невероятна !Много съм щастлива,че послушах инстинкта си и я прочетох.Хем ми се струваше до болка позната,хем на моменти се изгубвах в една реалност,далечна от мен.Неща,които съм чувала само от родителите си,та даже и от баби и дядовци.Едно време,една действителност,която е била преди мен,но отеква през поколенията,белязвайки ни по начин,който ни прави такива каквито сме-българи.
Зачудих се,дали тези осем разказа биха повлияли толкова силно на някой чужденец.Дали ако не си българин ще успееш да вникнеш напълно и да изживееш всеки момент със сърцето си.
"Дядо-питах го понякога по телефона,-какво ядеш?
-Диня със сирене.
-Дядо,какво пиеш?
-Айрян.
-Хубав ли е?
-Най-хубавият.
-Дядо,какво виждаш-ей сега,точно в този миг?
-Баира над къщата.Липите са побелели.Вятърът им е обърнал листата.Ще вали.
Знаех,че нарочно ме дразни,че нарочно сипва сол в раните,но все така не спирах да разпитвам.Само за миг да можех да му взема очите,само за миг да можех да му открадна езика-щях да се натъпча с хляб и сирене,да пресуша шест кратунки с кладенчова вода,да се напълня с баири,с поля и реки."

Да,поля и реки навсякъде има,ама такива като българските никъде ги няма.Никъде !Колкото и ревюта да се напишат за тази книга,нищо не говори по-добре от нея самата.Защо ли така ми се свиваше сърцето и нещо ми засядаше дълбоко в гърдите и аз не знам.Дали защото и мен като ме нямаше в България,първото което поръчах на мама още дни преди да си дойда в къщи беше пълнени чушки със сирене,айрян и баница ...че то като нашето сирене има ли някъде изобщо?Как всеки път щом се чуя с някой зад граница,първият му въпрос е "Как е времето в България?Казвам "Сливата цъфна".Нищо,че не си е тук,да знае,че и в България пролетта е дошла.А липите като пуснат аромата си над целия град...Пита ме англичанката от дядовото село защо така не ни се стои в нашата страна.Колко хубаво било всичко тук.Чак обидно да ти стане.Еми хубаво е ! То се знае.И другаде е хубаво ама в къщи си е най-хубаво.Как да и обясня с думи защо изоставяме всичко що ни е мило и драго на сърцето.Как да кажа за пари.Тези малки неща.Мънички,но се чудя дали и те няма да ни спохождат след години в безсънните ни нощи като в първият разказ,Македония.Има думи,които пробуждат патриотизма ей така,изненадващо и неочаквано.Както не се замисляш и правиш това,което трябва и изведнъж няколко разказа разпалват буен огън в сърцето ти,та чак да се чудиш от къде ти е дошло.Иска ти се да се изкачиш в балкана и да изкрещиш с пълно гърло аз съм българин и планината да носи ехото ти сред горите и ручеите.
Това е изживяване,което всеки трябва да усетим сам за себе си.Мирослав Пенков вдигна летвата много високо ! Превръща думите в ключ,който отключва това що е стаено най-дълбоко в сърцето ти.

Друг любим откъс ми е от разказа "Крадци на кръстове".Януари 1997г. Копчето (15 годишен)говори по- скоро на себе си,отколкото на приятелят си Гого.Колко истина има в думите му.
"Аз забелязвам,че край нас всички носят по един камък.Минават край грамадата,пускат камъните и тя расте грозна,същинска купчина натрошена тела.Това може да не е най оригиналното сравнение,но на мен точно на това ми прилича тая камара-ръце и крака,натрупани върху туловища и черепи.Питам Гого дали знае за какво става въпрос.Пък той се подхилква:...
...После ми разказва,че тоя зидарски цирк бил част от някаква идеята за цивилизован протест.Вместо да мятат камъните като зверове,хората ги полагали току пред парламента.Един вид мирно послание за политиците вътре....
...Един по един хорицата пускат камъни на камарата ,пък аз си мисля,страшно послание е това.Уважаеми госпожи и господа народни представители ,недоволни сме.Джобовете ни не са пълни с кинти,ами с камъни.Поправете,молим ви,тази несправедливост.Все още сме цивилизовани,обаче сме и гладни.Ето ви малко от камъчетата,дето ги носим,на купчинка.
По-кротки от овце сме станали.И как няма,след петстотин години турско и още четирисет и пет комунистическо.Ей такива мисли ме ядът,докато минаваме покрай грамадата.А едно време не сме били така.Едно време сме яздели бясно откъм изтока,пускали сме стрели,яхнали заднишком конете.Войни сме водили с везантийците.Покорили сме славяните.Ей по онова време ми се иска да живея.Наруши ли някой съюза,обявяваме му война.Хан Крум Страшни посякъл Никифор-един от шепата императори ,паднали в битка-и от цивилизованата му кратуна си направил цивилизован бокал да си сърба от него винце.Цар Симеон Велики разбил Лъв Мъдрия и на пет хиляди ромейски войни им отрязал носовете-ей така,за да не ги пъхат повече в българските работи.И не сме били,да кажеш,само груба сила-когато във Великоморавия пленили първоапостолите на нашето писмо,ние сме ги спасили,подслонили,спомогнали сме да развиват писмеността свободно в нашите земи.Седмочислениците.Ей тия са били фамозни мъже.А сега какво?Една купчина каманаци.Камъните са сътворени да трошат кратуни,а ние ги полагаме като цветя."


Всеки един от разказите е уникален,но последният , "Девширме" ,ме държа в напрежение до края.На пресекулки се лееше приказка,която те омагьосва.Питам се само какво ли е да четеш тази книга далеч от България?...

Ето какво казва и писателят за книгата си :
"Започнах да пиша разказите в На Изток от Запада далеч от дома, като студент в Америка. Отначало България ми липсваше силно, болезнено. Липсваха ми близките хора, дядовото село, реката дето го разсича на две махали. Липсваше ми и Балканът, и морето, заводският хляб и сладките розови домати. Но седнех ли да пиша, Атлантикът в миг пресъхваше, разстоянията се стапяха, липсите запълваха и в писането пак се връщах у дома.
Осемте разказа в този сборник рисуват една България, минала и настояща, приказна, абсурдна, тъжна, смешна, луда през погледа на най-обикновени хора – мъже, жени, деца, еничари, комити и хайдути, партизани и кулаци, или пък нашенци в модерно време, едни избрали да останат, а други заминали далеч, макар и само телом.
Писах разказите и на английски и на български с голяма любов. Дано уважаемият читател усети това. Дано ги хареса."
И не,че нещо,ама българската корица най-много ми харесва :)

"Пенков постига с единични фрази толкова, колкото други писатели не успяват и с цели глави... сборник на триумфа" - Лос Анджелис Таймс

"Един от най-вълнуващите сборници от дълго време насам" - Бостън Глоуб

"Блестящ сборник" - Гардиан

"В ръцете сте на един млад майстор на разказа..." - Монреал Газет

"Великолепни разкази за любов и омраза, дом и носталгия, страст, изгнание, насилие, история и хумор..." - Сатърдей Ейдж, Мелбърн


Няма коментари :

Публикуване на коментар